Въпросът за обезщетяването на пропуснатите ползи традиционно поставя високи доказателствени изисквания. В свое скорошно решение по т. д. №2656/2024 г., постановено през 2025 г., Върховният касационен съд отново подчерта, че тази категория вреда предполага не просто неизпълнение на договор, а сигурна и правомерна възможност за увеличаване на имуществото, която е осуетена.

Казусът засяга договорно неизпълнение, при което кредиторът твърди, че би реализирал печалба от последваща сделка, ако доставката беше осъществена. В хода на делото се установява, че към релевантния момент законът вече е изисквал лицензия за търговията със съответната стока, а кредиторът не е разполагал с такава. Този факт променя правната картина: когато законът препятства извършването на твърдяната дейност, възможността за печалба не може да се квалифицира като реална и сигурна. Следователно липсва и предпоставка за обезщетяване.

Решението стъпва върху последователната практика, че пропуснатата полза е действителна, а не предполагаема вреда. Тя трябва да бъде доказана по основание и размер чрез конкретни факти, от които да е видно, че при точно изпълнение имущественото увеличение би настъпило. От значение са и предвидимостта към момента на сключване на договора, както и пряката причинна връзка между неизпълнението и пропуснатата полза.

Съдът подчертава и задължението си да прилага служебно императивните материалноправни норми. Когато нормативната уредба поставя изисквания, без чието спазване дадена търговска дейност не може да бъде упражнявана, съдът не може да основава обезщетение върху неизпълнима или забранена сделка.

Така решението ясно очертава границите на чл. 82 ЗЗД: обезщетяват се само онези пропуснати ползи, които почиват на реалистични, доказуеми и правомерни предпоставки. За стопанските субекти това означава, че претенцията за пропуснати ползи изисква не само доказване на неизпълнението, но и установяване на конкретна, постижима и законосъобразна възможност за печалба, която е била осуетена.